Сведения за наводненията на града има още от средата на XVI век, когато Марица унищожава всичко по пътя си от Пазарджик до Одрин. През 1704 г. летописец пише, че водата приижда и разсипва Пловдив, като остават къщите само на Трихълмието.
В края на август 1858 г. водите стигат почти до Джумаята, а около дом „Левски“ водата е до шията. Паднали са 1721 къщи, а тези които са се измъкнали, са качвали семействата си по тепетата.
Наводнение има и през 1895, 1897 (водата залива кв. „Кършияка“), 1906, 1911 (бедствието е катастрофално), 1923 (водата достига метър където днес е х. „Санкт Петербург“), 1940 (до гара Филипово се стигало само с лодка), 1943 (вълните от водата са в кварталите „Кършияка“, „Мараша“ и чак до „Капана“).
Последното голямо наводнение е на 26 юни 1957 г. Единственият документ за това наводнение е докладът на кмета Никола Балканджиев, който изрежда всички поразии от бедствието. Река „Марица“ приижда като водна стена, разкъсва една от дигите при Захарната фабрика, запречва с дървета стария мост и прелива от двете страни. Истински потоп настъпва край фабрика „Пулпудева“. Мътните и буйни води на р. „Марица“ прехвърлят бреговете и заливат кв. „Кършияка“ чак до гара Филипово. Височината на водният стълб достига 4 метра. Малко по късно и кв. „Мараша“ е като езеро. В кв. „Столипиново“ паянтовите сгради рухват една след друга. Пловдив е като Венеция. По улиците кръстосват лодки и плавателни съдове на военните, за да спасяват пострадали.
Потопът се задържа около 18 часа. Стихията залива над 4000 декара от града и 3500 къщи. Над 770 къщи са разрушени и над 330 сериозно увредени, 10 500 пловдивчани остават без покрив. На места по улиците е отнесен паважа. Повечето квартали остават без вода и електричество. Спират влаковете за София. Заради прекъснатия водопровод и потопената помпена станция Пловдив почти остава без вода. Затворени са пътищата към Карлово, Хасково и Смолян. Дървеният мост до Мострения панаир е отнесен изцяло. Падналите електрически стълбове оставят без ток цели квартали. На много места е разрушена канализацията. Щетите наистина са стряскащи. И всичко това трябва да се възстанови светкавично.
Спасителните екипи тръгват още през нощта на 28 юни, само часове след потопа. Първи излизат лодките на гребците от ДОСО. Благодарение на тях и войниците, десетки пловдивчани са спасени буквално минути преди рухването на къщите им. При настъпването на водата милиционерите хукват да будят обитателите на застрашените квартали. Войници и граждани приготвят училища и тютюневи складове за спални помещения.
До обяд на 29 юни е осигурен покрив за 7000 души. И всичко това се решава във време на тотален дефицит и жестока жилищна криза.
Единственото слабо място на цялата тази организация е разгласата сред населението. Едва на третия ден от наводнението, и то след височайше разрешение „отгоре“, пресата започва да пише за бедствието. След него стените по бреговете на реката са вдигнати по-високо, но и Марица, чийто води са отклонени към много язовири вече не е така пълноводна.
Източник: „Енциклопедия на Пловдив“ с автор Божидар Тотев
