Летовището е недалеч от Пловдив- последна спирка на пътя с. Марково- хижа Здравец- Бяла Черква.
Мястото има интересна съдба и история, то днес е позабравено, но все още привлича туристите – предимно тези, които имат собствени вили там.
„Една от разликите между летовище и селище е, че в летовището няма гробища“, така започва разказа си за китната местност Андон Андонов – бивш областен управител от времето на Иван Костов. Той е наследник на революционера възрожденец Иван Андонов – и продължава традицията, която родственикът му е създал в родопското летовище.
„Прадядо ми е съратник на Захари Стоянов“, разказва Андонов, докато показа различни документи и снимки, които все още пазят връзката между двамата. Възрожденецът Иван Андонов, участвал в Априлското въстание, Съединението и преживял цялото развитие на България до 30-те, е сред създателите на курортното селище. Заедно със Захари, те посещават манастира, дал името на летовището „Бяла черква“.
С времето постепенно започват хората да строят свои вили. Преди повече от 100 години пътят до там е бил много по-труден от сега. Но, докато днес разхлаждането в града е сравнително лесно, то тогава е било жизнено важно да се търсят по-уединени места из планината.
Заедно с вилата на Андонов се появяват такива и на други видни пловдивчани. Сред тях е видният род на Обрейкови, създателите на съвременния пловдивски панаир, също със собствен летен дом в Бяла черква.
Около 1906 година съществува идеята за оформянето на мястото като официално летовище. След войните патетични разкази в пресата популяризират „Бела черква“. „Идете в Бяла черква, това е най-доброто, което мога да ви пожелая“, пише видният пловдивски историк и общественик д-р Александър Пеев преди век. Красивите поляни разкриват прекрасни гледки, а всичко се променя в приказна гледка, когато влезете в дъбовите и борови гори, разказва той.
Чудесни местности за разходки или за бране на гъби. Природата не се е променила много. Това не важи за курорта обаче. Тогава е имало няколко магазина и кръчми. По-късно, през социализма, когато много от богатите вили са с нови собственици, също има един голям магазин. Днес вече и това го няма, споделя Андонов. Но пак има живот – редовно семейства ходят и си почиват там.
Курортът е „възпят“ и от създателя на Пловдивското певческо дружество Ангел Букорещлиев. Във вестникарска дописка той споделя възторга от красотите на летовището. Но добавя, че пътят до там ще ви накара да проклинате деня, в който сте се родили – „ако искате да стигнете благополучно, трябва да тръгнете с аероплан“, пише той. Букорещлиев описва лошото състояние на манастира – няма удобства, а ако завали, тече отвсякъде. Фурната, пък, функционира само, ако самите летовници я запалят и управляват, оплаква се музикантът. Той отнася отговорността за лошото състояние на манастира към Пловдивската митрополия.
В годините между двете световни войни курортът се развива най-добре.
През 1938 година за него вече се пише като един от най-устроените в страната. През септември 1940 година почиващите там посрещат новината за Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Само Обрейкови са имали радио тогава, когато са чули за новината, цяла нощ са пирували на поляната, разказва Андон Андонов.
След 9 септември историята на летовището продължава. Вили са отнемат от правоимащите собственици, други се запазват, трети променят своя вид. Най-доброто развитие е, че заради военна база, пътят е качествено асфалтиран. Днес той отново е част от градския живот – или символ на опита за бягство от него. Вили там имат бивши кметове, къща поддържа и пловдивската Адвокатска колегия.
