Само на няколко километра от Пловдив, между селата Първенец и Храбрино, сред бурени и саморасла гора, се издигат останките на някогашната втора по-големина текстилна фабрика в България. Днес мястото е символ на разрухата и забравата – разграбена сграда без собственик, без грижа и без памет. Изчезнала е дори мраморната плоча на входа, която някога е напомняла за силата и влиянието на фамилията Гюмюшгердан – име, всявало страх и почит в Пловдив и цялата област в продължение на десетилетия.
Фабриката е построена в периода 1846–1848 година, когато днешното село Първенец носи името Дермендере. То идва от турската дума за воденица – „дермен“, тъй като по поречието на реката са работели над двадесет и две воденици. Меленето на брашно било основният поминък на местното население още след завладяването на района от войските на Ибрахим паша през 1371 година. Плодородната земя и буйният воден ресурс превръщат мястото в притегателен център за предприемчиви търговци и занаятчии.
Сред тях са братята Михалаки и Димитраки Гюмюшгердан – синове на Атанасаки, първомайстор на абаджийския еснаф в Пловдив. Родът вероятно води началото си от родопското село Бойково, а фамилното име произлиза от сребърния гердан, който носела съпругата на основателя Атанас Калмуков. Макар известни с гръцките си имена и участието си в гръцкото движение под тепетата, в действителност те носели българските имена Атанас, Димитър и Михаил.
Инициатор и главен собственик на фабриката бил по-големият брат Михалаки (1800–1880) – изключително способен търговец, който поел търговската къща „Гюмюшгердан“ през 50-те години на XIX век и многократно разширил дейността ѝ. Компанията развива кантори в Цариград, Букурещ, Виена и Лондон и търгува с шаяци, вълна, кожи и зърнени храни. Благодарение на ниските изкупни цени и добре изградената мрежа от връзки, Михалаки натрупва значително богатство, което му позволява да изгради фабриката и да осигури пазари за продукцията ѝ.
По-малкият брат Димитраки (1815–1856) бил съдружник, отговарящ основно за производството и вътрешната организация. Фабриката край Първенец произвеждала шаяк за османската армия и жандармерия и била втора по големина в България след тази в Сливен. Съществена роля за успеха играело и близкото познанство на Михалаки със султана, което осигурявало постоянни и мащабни поръчки.
Производството било оборудвано с машини по австрийски модел – една от тях доставена директно от Виена, а останалите изработени по нейно подобие от майстора Атанас Сахатчи. Водите на реката задвижвали механизацията. След разширение през 1853 година фабриката разполагала с предачни машини, механични станове и преса за рязане на аба, а в нея работели 57 души.
Над входа ѝ стояла мраморна плоча на гръцки език – самоуверено послание за вечност и изобилие.
„Аз съм собственост на господата братя Михалаки и Димитраки Гюмюшгердан, синове на прочутия Атанасаки. Те ме изградиха от основи, за да работя вечно и изобилно платове чрез тези мои машини. Ето защо, приятели, когато ме видите пожелайте ми драговолно да произвеждам платовете си ежедневно и щастливо“.
Днес от нея няма и следа. Както и от някогашния разцвет.
Дейността на Гюмюшгердан имала и тъмна страна – тя довела до разоряване на абаджиите в Родопите. Това поражда силно напрежение и през 1856 година мъж от Пашмакли прави опит за покушение срещу Михалаки. По погрешка обаче убива брат му Димитраки.
По време на Руско-турската война (1877–1878) фабриката е напълно разграбена, а имотите на фамилията – завладени от местни селяни. След създаването на Източна Румелия част от тях са възстановени. Михалаки Гюмюшгердан умира през 1881 година в Пловдив, а потомците му се разпръсват – някои се изселват в Гърция, други остават в Пловдив и София.
По ирония на съдбата, през комунистическия режим фабриката е обявена за паметник на културата. През 1979 година Людмила Живкова посещава Първенец с идея сградата да бъде превърната в Център за естетическо възпитание. Проектът остава само на хартия.
Днес, повече от век и половина след своя възход, фабриката на Гюмюшгердан е мълчалив свидетел на едно забравено индустриално минало – място, където историята все още стои, но няма кой да я чуе.
