Този въпрос не е нито удобен, нито еднозначен. И именно затова е важен. В държава, заседнала вече 35 години в безвремието на т.нар. „демократичен преход“, всяка фигура, която излиза извън клишето, автоматично бива тласкана в една от двете крайности – или спасител, или заплаха. Средно положение българската политика трудно понася.
Румен Радев не се появи като месия. Той беше издигнат като антисистемен кандидат в момент, когато системата вече беше видимо прогнила – морално, институционално и кадрово. Разликата с повечето „нови лица“ обаче е съществена: Радев не влезе в политиката като продукт на маркетингова лаборатория, а като офицер от генералния щаб, възпитан в култура на йерархия, отговорност и стратегическо мислене.
Това не го прави безгрешен. Но го прави различен.
Докато други български политически фигури – до болка познати на обществото – изградиха кариера върху инстинкта за оцеляване, задкулисните договорки и демонстративното подчинение на силните на деня, Радев изгради публичния си образ върху последователност и институционален инат. Той не се стреми да бъде харесван. И това е едно от основните му предимства.
За разлика от Борисов, чийто политически модел се крепи на персонална власт и страх, или от Пеевски – символ на срастването между икономически интереси и държавни механизми – Радев не разполага с партия, икономическа империя или медийна армия. Неговият капитал е друг: легитимност, произтичаща от избори, и авторитет, произтичащ от професионална биография.
Завършването на Военновъздушната академия „Максуел“ в САЩ не е просто биографичен детайл. То означава стратегическа подготовка, работа с дългосрочни сценарии, разбиране на геополитиката отвъд лозунгите и способност да се мисли държавно, а не партийно. Това обяснява и защо Радев често влиза в конфликт както с местния политически елит, така и с външни фактори – не защото е антиевропейски или антиамерикански, а защото отказва да бъде безусловно сервилен.
Именно тук идва и най-голямото му предизвикателство. България не страда само от корупция. Тя страда от слугинаж – вътрешен и външен. От рефлекса първо да се съобразяваме, а после да мислим. Радев си позволи лукса да наруши този рефлекс. Това автоматично го превърна в мишена.
Критиците му обичат да казват, че той „разделя нацията“. В действителност той просто отказва да замазва разломите. А те са очевидни: между институции и граждани, между суверенитет и подчинение, между публичен интерес и частна алчност. Да назовеш тези проблеми не е популизъм. Популизъм е да обещаваш, че ще ги решиш с едно махване на ръка.
Радев не обещава чудеса. И точно затова не е месия. Той говори за бавни, трудни и конфликтни процеси – реформи в съдебната власт, реална борба с корупцията, възстановяване на държавността. Това не са послания, които печелят лесна любов. Но са послания, които показват зрялост.
Разбира се, и той греши. Понякога с кадри, понякога с тактически ходове, понякога с прекалено доверие. Това го прави човек. Но за разлика от повечето си опоненти, грешките му не са резултат от корист, а от преценка. Разликата е съществена.
Истинският въпрос не е дали Румен Радев е месия. Истинският въпрос е дали българското общество е готово да приеме рационален, държавнически тип лидерство, което не предлага утеха, а отговорност. Защото ако очакваме поредния спасител – ще го превърнем и него в поредното разочарование.
Радев не е решение сам по себе си. Но е рязък контраст с политическото безхаберие, което ни доведе дотук. А понякога именно контрастът е първата крачка към промяна.
Нека си го кажем честно: българският народ не гласува за политики. Той гласува за спасители. За месии. За поредния „някой“, който уж ще оправи всичко вместо нас.
И после се правим на изненадани, че пак сме излъгани.
В България изборите не са сблъсък на идеи, а конкурс по надежда. Не печели този с най-добрата програма, а този, който най-умело говори на емоциите – на гнева, страха, обидата и отчаянието. Рационалният избор е заменен от емоционален рефлекс.
Гласува се „срещу“, не „за“. Срещу старите, срещу предишните, срещу „всички досега“. Без значение какво следва. В този вакуум месията няма нужда от план – достатъчно е да обещае морално пречистване и бърза справедливост. А детайлите? Те са досадни. Те са за експерти.
Истината, която рядко си признаваме, е неприятна: голяма част от избирателите не искат демокрация. Искат някой да поеме отговорността вместо тях. Искат силна фигура, която да решава, наказва и подрежда. Искат ред без участие и справедливост без усилие.
Това не е зряла гражданска позиция. Това е патернализъм. Това е отказ от лична отговорност, маскиран като протестен вот.
После идва неизбежното разочарование. Месията се оказва обикновен политик – с ограничения, зависимости или просто с липса на капацитет. И вместо да си зададем въпроса защо сме му повярвали, ние започваме да търсим следващия.
Така се въртим в кръг. Сменяме лица, но не и мислене. Очакваме различен резултат, докато правим същия избор.
Най-удобната лъжа е, че „няма за кого да се гласува“. Истината е по-болезнена: има за кого да се мисли, но не ни се мисли. По-лесно е да вярваш, отколкото да разбираш. По-лесно е да чакаш спасител, отколкото да бъдеш гражданин.
И докато това не се промени, България няма да има проблем с месиите. Ще има проблем с избирателите, които ги произвеждат.
А сега кажете, че това не ви засяга.
