Втората по-големина фабрика за текстил в България някога се е намирала само на няколко километра от Пловдив. Днес споменът за нея е почти избелял, а сградата е напълно разграбена и потънала в разруха. В момента сградата и земята са частна собственост. Някъде между селата Първенец и Храбрино, скрита между бурени и храсти. Няма я и мраморната плоча на входа, напомняла за огромното влияние на собствениците на фабриката в региона. Фамилията Гюмюшгердан е всявала страх и почит не само в Пловдив, но и в цялата област. Богатото семейство е давало хляб на района в продължение на няколко десетилетия.
Текстилната фабрика е построена през 1846 – 1848 година. Тогава село Първенец се е казвало Дермендере. Името му дали турците, които решили, че Върлово (както е било името на селото преди османското нашествие) не е подходящо. През 1371 години войските на Ибрахим паша завладяват района. По поречието на реката е имало над двадесет и две воденици – меленето на брашно е бил основният поминък на хората. В превод на турски воденица е дерменджийница, затова и турците започнали да наричат селото Дермендере, което е воденичена река.
Реката и плодородната земя привлякла и братята Михалаки и Димитраки Гюмюшгердан. Те били синове на първомайстора на абаджийския еснаф в Пловдив – Атанасаки. Предполага се, че родът тръгнал от родопското село Бойково, като основател бил Атанас Калмуков, неговата жена носила гердан с наниз от сребърни пари и оттам била наименувана фамилията – Гюмюшгердан. Братята били и част от гръцкото движение под тепетата и против пробуждащото се българско самосъзнание. Затова не се учудвайте на имената на семейството. В действителност те са носили българските имена – Атанас, Димитър и Михаил. Главният собственик и инициатор за построяването на фабриката е бил по-големият брат – Михалаки (1800- 1880). По-малкият Димитраки (1815 -1856) е бил само съдружник в нея. На него е било възложено предимно да се занимава с нейното производство и вътрешната и организация. Семейството се занимавало с търговия, като изнасяли платове извън страната. Главен обект на тяхната търговска дейност са били източните турски пазари – Цариград и Мала Азия. В това отношение като добър търговец се отличавал по-големият син. Затова и Михалаки станал доставчик за платове и облекло за турската армия и жандармерия.
Фабриката била оборудвана с машини по австрийски модел. Една от тях била докарана от Виена, а по неин образец майсторът Атанас Сахатчи изработил останалите. Бурните води на реката свършили останалата работа и задвижили машините. През 1853 година фабриката е разширена и е построена нова сграда. В нея имало 12 предачни машини за тънка прежда, 2 с по 64 вретена за дебела прежда, 14 механични стана и преса за рязане на абата. Във фабриката работили 57 души.
Над входната вратата на фабриката била поставена мраморна плоча на гръцки език, която гласи : „Аз съм собственост на господата братя Михалаки и Димитраки Гюмюшгердан, синове на прочутия Атанасаки. Те ме изградиха от основи, за да работя вечно и изобилно платове чрез тези мои машини. Ето защо, приятели, когато ме видите пожелайте ми драговолно да произвеждам платовете си ежедневно и щастливо“.
По време на комунистическия режим фабриката е обявена за паметник на културата. През 1979 година Людмила Живкова посещава Първенец, като има проект да направи сградата на Гюмюшгердан в Център за естетическо възпитание. Експерименталната програма, обаче остава само на хартия…и така до днешна дата всичко е само теория. На практика е само разруха.
