ВЛАКЪТ- МОЯТ ДОМ. ЖИВОТЪТ НА ШАФНЕРИТЕ ПО ТРАНССИБИРСКАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

Транссибирската линия – най-дългият ЖП маршрут в света – изминава разстоянието от над 9000 км между Москва и Владивосток за 6 денонощия.

0
1680
Ако сте жизнерадостен човек с устойчива психика, готов с дни да работи при -50 градуса, да зарежда въглища и да мъкне купища с бельо, да учи чужденци как се ползва тоалетната и да избягва ударите на пияни пътници – поздравления! Можете да работите като шафнер по Транссибирската железница!

Транссибирската линия – най-дългият ЖП маршрут в света – изминава разстоянието от над 9000 км между Москва и Владивосток за 6 денонощия. Не всеки е способен да издържи на този атракцион дори в ролята на пътник, но има и такива, които редовно пътуват двупосочно по маршрута, прекарвайки в път почти две седмици. Далеч не всеки може да работи като шафнер на Транссиба. Кои са тези специални хора и какви качества притежават?

Ето какво разказва Антон Кравцов за своето пътешествие:

Железопътното семейство

Всеки път маршрутът Москва – Владивосток – Москва започва не особено красиво. Релси, мръсотия, вода, дим, тълпи, шафнери с издути чанти, които мъкнат по вагоните дрехи и провизии за две седмици. И едва след това идва Байкал, древните гори, величествените реки, безкрайните простори и цялата тази пътна романтика.

Купето е наскоро почистено. Синята тапицерия добавя уют, персоналните лампи над спалните места излъчват топла светлина, а вратата с голямо огледало отразява добре поддържана жена на около 50 години. Някога шафнер, а днес началник на влака, Ирина Золотенкова твърди, че целият ѝ живот е свързан с ЖП линиите. Родителите ѝ са железничари, а самата тя учи в специализирано ЖП училище, а след това и в профилиран институт.

„Тази професия винаги ме е привличала и се записах на курсове. Беше през 1990-те, когато никъде не плащаха, а в железниците можеха да се изкарват пари“, спомня си Ирина. До началото на войната в Украйна тя пътува по маршрута до Киев, но в крайна сметка се мести на Транссиба. Работата става по-тежка, курсовете по-дълги, но на Ирина ѝ харесва. Питам я как се справя с потока от пътници и смяната на гледките през прозореца?

„Просто трябва да си открит и търпелив. Понякога в разгара на конфликт правиш пауза, сядаш в купето и си мислиш как да постъпиш, за да е комфортно на всички“, твърди началникът на влака. Прекъсва ни телефонен звън. Една от шафнерките съобщава, че нейната колежка се е разболяла, а без нея тя също няма да тръгне на път.

Ирина въздъхва и ми обяснява, че това е нормално. Обикновено шафнерите работят само по двойки и не се съгласяват да поемат пътуване с хора, с които не са свикнали.

„Това е като при колегите в полицията“, смее се Ирина. „Важно е да чувстваш рамото и гърба на човека, на когото можеш да разчиташ, на когото имаш доверие. Колегите са като семейство. Те се карат, сдобряват, но в поредния двуседмичен курс на Транссиба пътуват само заедно“. Подхващам темата и питам как истинското ѝ семейство се отнася към факта, че тя дълго отсъства от вкъщи.

„И мъжът ми, и децата, дори снаха ми – всички работят в железниците. Съпругът ми може да си настройва графика според моя, когато аз се връщам от път той си взима почивни дни. Четири дни в месеца сме заедно“, споделя Золотенкова.

Питам я дали успява да си почине от пътуванията за десет свободни дни.

„Първите дни действително си почиваш и правиш нещо, а после започва да ти липсва работата“, твърди тя и отново ни прекъсва телефонът.

Да накараш най-големия скандалджия да се усмихне

Преди заминаването на влака механиците ходят из депото, на улицата сноват работници, влакът се мие със сапун, шафнерите почистват вагоните и разпределят големи чували със спално бельо. След смяната успявам да поговоря с Ирина Булатицкая, която работи като шафнер заедно с мъжа си.

„Случва се да закачат вагоните половин час преди излизането от гарата. Те са в ужасно състояние и шафнерът трябва да приведе всичко в ред. Ако вагонът е мръсен и студен, а бързоварътне е загрят, пътникът от самото начало ще бъде негативно настроен. И целия удар поема шафнерът“, споделя Булатицкая. Но работата ѝ харесва. Преди пет години тя зарязва всичко в разтърсения от войната Донецк и идва в Русия. Сега Ирина е на 38 и последните три години работи по железниците.

„Трябва да си психолог, за да накараш и най-големия скандалджия до усмивка. Някога пътниците са агресивни. Струва ти се, че никога никъде другаде не са виждали спиртни напитки. Някои се напиват до ужасно състояние. Нахвърляли са ми се с юмруци. Неотдавна такъв пиян пътник шумеше, а вече беше нощ, съседите се оплакваха. Помолих го веднъж, два пъти, третия път той ми се нахвърли. За щастие другите пътници го укротиха. След това полицаите го свалиха от влака“, разказва Ирина с усмивка, сякаш си спомня за виц.

„Преди всичко трябва да имаш здрави нерви, за да не обиждаш, да умееш да се извиняваш, дори да знаеш, че си прав. В крайна сметка, ако пътникът напише жалба, могат да те уволнят. Макар сега нещата да са по-добре, сдобихме се с детектор на лъжата. В случай на оплакване шафнерът казва, че добросъвестно е изпълнявал задълженията си и е бил вежлив, а думите му се проверяват на детектора“, обяснява Ирина.

„Е, в конфликтни ситуации поне можете да разчитате на мъжа си…“, предполагам аз.

„По-скоро обратното“, смее се тя. „На него му е трудно да общува с хората. Не обича простаците. Отначало отговаря вежливо, но ако съвсем изпростеят, аз поемам. Но с мъжа ми е по-леко да се работи физически. Той мъкне чувалите с бельо, зарежда въглища, а аз мия вагоните. Макар че понякога се случва той да спи, когато въглищата свършат. Тогава аз сама го върша“.

„Имате трудна и рискована работа, почти не виждате децата си, могат да ви уволнят заради свадлив пътник. Колко ви плащат за това?“, опитвам да разбера мотивацията на шафнерите.

„Заплатата зависи от „колелата“. Колелата се въртят – расте и заплатата. Времето, в което подготвяме вагона за пътуване или сменяме бельото, не се смята. Заплатата е 30 хил. рубли (410 евро) – много малка. Дори да се откажа от почивните дни, за да прекарам повече време на работа, никой няма да ме пусне на път. Компютър следи графика, за да не ходи шафнерът неотпочинал на работа“, отговаря тя.

„Ако ви предложат спокойна работа с добра заплата, ще напуснете ли железниците?“, продължавам аз.

„След пътуването, разбира се, ти се иска тишина, но само за два дни. След това започва да ти липсва пътуването, пейзажите през прозореца. Тази година подадох молба за целево обучение в университет, за да стана инженер, но ми се струва, че вече не го искам. Стига ми да съм началник на влака, за какъвто в момента се обучавам. Инженерите не пътуват, а мен ме привлича пътят“, споделя Ирина.

Лек от самотата

Вячеслав Володин е на 47 години и вече четвърта година работи като шафнер на Транссиба, макар никога да не е мечтал за това. Преди няколко дни той се връща в заснежения провинциален град на 8500 км от Москва. На прага на празния си апартамент хвърля огромна чанта с мръсно бельо, натрупало се през половината от месец март, прекарана в път. Изпира всичко, като си почине.

С уволнението си от армията Володин разчита да стане ЖП електротехник, но преди това, според правилата, трябва да поработи като шафнер. Не иска да говори за миналото си и за събитията, които разделят живота му на „до“ и „после“. Днес в живота му присъства само Транссибирската железница. Той също работи с постоянен партньор, но за разлика от останалите поема дежурства и като заместник със случайни такива.

„Отначало гледахме през прозореца, снимахме Байкал… Сега освен вестибюла и тоалетната, нищо друго не виждаш. Ту чистиш, ту трябва да настаняваш пътници, ту ти се пада участък, в който салонът не може да бъде загрят с електричество и трябва да палиш котле на въглища“, споделя Вячеслав.

Когато си спомня чужденците по време на Световната купа, той видимо се оживява.

„Перуанците, например, ходеха боси. Не можех да им обясня, че трябва да обуват чехли поне в тоалетната. Ходеха там по чорапи. А вие сами виждате, че ако някой се е мил там, то в помещението вече е блато“, разказва Володин.

Вячеслав, както и много от колегите му, не владее добре английски, а използва знанията си от училище. Когато те се изчерпат, започва с езика на жестовете. Номерът на мястото може да бъде показан с пръсти в билета или да се изпрати пътника, ако жестомимиката не е достатъчно ефективна.

„Най-трудно е да обясниш, че у нас има вакуумни тоалетни и не трябва нищо да се хвърля в тях. Събираме китайците, водим ги в тоалетната и, извинявам се, с жестове им показваме – „бършеш се, изхвърли, моля, ето тук“, усмихва се шафнерът.

„А с руснаците как е? За пиянство и пушене вече чух, но вероятно не всички са такива…“, казвам аз.

„Случва се, разбира се, но болшинството са нормални. Случва се с тези, които пътуват от Москва до Владивосток, накрая едва ли не да се сродим“, смее се Вячеслав. „Веднъж съпрузи пътуваха от Иркутск, сближихме се. Те казваха: „Ако нещо ти трябва в Иркутск, позвъни и ще ти донесем, кюфтета ще ти изпържим“, споделя Володин.

Към края на разговора става ясно, че за Вячеслав шафнерството не е просто работа. Макар той да споделя, че това е просто рутина, изглежда, че пасажерите заменят семейството, което той няма. До следващото пътуване има почти една почивна седмица, но знае, че ще отиде на работа и по-рано.

„Да стоя две седмици ми е много. Не знам какво да правя. Свикваш с това“, обяснява Володин.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведете коментар!
Please enter your name here