Имало едно време една китна община, разположена в подножието на Родопа планина, в която пътищата в селата били осеяни с дупки, а душите на хората – с надежди. Начело на тази община стоял един мъж, когото всички познавали не с делата му, а с ножицата в ръката му. Той обичал да реже ленти повече от всичко на света. Където и да отидел, винаги носел със себе си панделки, с цветовете на националния трикольор и ножица, за да засвидетелства своето управление с тържествени церемонии.
Един ден, той събрал едно цяло село, за да обяви нещо велико – започвал ремонт на централната улица! Хората ръкопляскали, попът пеел и ръсел със светена вода, а шампанското се разбивало в багерите. Никой не попитал защо се празнува преди да е направено каквото и да било. Господарят на Лентите бил доволен – това било най-важното.
Минало време. Селяните с нетърпение чакали обновената централна улица. Но когато най-сетне тя била завършена, радостта бързо отстъпила място на съмнението – асфалтът започнал да се рони, настилката била по-крехка от есенни листа, а дъждовете отмили качеството, както вятърът отвява обещания. Господарят на Лентите обаче, никак не се разтревожил – той вече подготвял следващото рязане, следващото велико откриване.
Но това не било всичко. Дошъл ден, в който той обявил поредното си грандиозно събитие – ритуал по полагане началото на нова улица, между две съседни села. Всичко било организирано до последния детайл – цветя, ентусиазирани пенсионери за фон, кметицат на едното село, празнични слова. Само че, кметът на съседното село, който най-много имал право да бъде там, бил „забравен“, защото светел със собствена, ярка светлина и хората го обичали, а Господарят на Лентите, който бил себелюбив и изтъкан от комплекси, не искал да дели светлината на прожекторите с никого.
Така животът продължавал – хората вървели по напуканите пътища, но все още се впечатлявали от лъскавите церемонии. Докато един ден не се появил друг човек, който вместо да носи ножица, носел работни ръкавици.
И тогава обикновените хора се запитали – кой им е нужен повече?
А ти, пътнико, когато минаваш през села, където пътищата блестят само в деня на откриването, а после потъват в прах и забрава, не забравяй тази притча. В нея е скрит урок за всички, които виждат по-далеч от отрязаната церемониална лента.
ДА КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДОКАТО ЧАКАТЕ МИХАЙЛОВ ИЗКУПИ ПОЛОВИНАТА СЕЛО ЗАЕДНО С ОНЗИ МАЗЕН ПОМАК
Всички знаем, че Нешо е много добър писател, ама да спре с тия статии, защото тия мизерници от Общината са оперирани от чувство за срам. Да вземе да извади флашките и да ги дава на прокуратурата, пък тогава да видим дали ще са толкова нагли и безочливи. Знам, че има неща за Михайлов и цялата му шайка, за които и те не подозират.
ХАХАХА ТОЗ НЕШО ГИ УБИ. ПРАВО В ДЕСЯТКАТА.