„Когато караш по Хаинбоаз в посока Велико Търново, изкачиш билото и започнеш да се спускаш от „Предела“ в Северна България, ще срещнеш селце със странното име Мишеморков хан. Повечето хора биха възкликнали: „Ха-ха, какво име само!“ и толкова. Едва ли много от тях знаят, че по отклонението вляво са скътани няколко махалички, които са съхранявали непреклонния дух на българина и неговата идентичност в дългите и тъмни години на османското владичество“.
Така започва един от многобройните разкази на Жоро Хаджиев, който избира Фейсбук, за да публикува пътеписите и проучванията си за различни райони на България. Това са албуми със снимки, придружени от текст. Хаджиев казва със сякаш неутрален тон, че в днешно време хората не четат дълги текстове, но въпреки това снимките му са съпроводени от обстойни разкази, легенди, любопитни детайли от различни краища на България. И печелят все повече последователи.
Алтернативният разказвач живее в Стара Загора, има малък бизнес в областта на храните. Покрай мотоциклетния ендуро спорт, с който дълги години се занимава и който е свързан с преходи сред природата, познава почти всяко кътче от нашите планини. Особено познат му е районът от Стара планина, където се чувства буквално „в свои води, като местен“.
Пътува до избраните дестинации с джип или мотор. Все повече се спира на джипа, който му помага да прекоси не само трудни пространства, но и дългите, обрасли с висока трева пътеки назад във времето.
Какви са историите на първите килийни училища? Какво място е заемало грънчарството в бита на някогашните българи и как изглежда едно грънчарско колело? Какво отношение към тъкаческия занаят имат артефакти като хурки, нищелки, совалки, калмукани, чекръци, сукалки? Какво знаем за хайдутството и неговата топография? А какво се е продавало в една бакалия от 20-те години на миналия век и с какво последното може да е полезно за представата ни за миналото? Въпросите са множество, а времето за спояването им все не достига не само на българина, но и на съвременния човек поначало.
„Почти няма случай, в който да съм проучвал данни за някое населено място в предбалкана и да не съм попадал поне на един хайдутин, излязъл от него. Споменават се хайдушки чети в района на Цепераните, Стражата, Еньовци и къде ли още не“, пише Жоро Хаджиев.
„Трудно е да изразя предпочитания за любим период от нашето минало. Гордея се с това, че сме владели почти целия Балкански полуостров, че „и ний сме дали нещо на света”, както е казал Вазов, но приоритет ми е да се ровя в османския период, защото тогава за мен сме извършили най-голямото си геройство – съхранили сме вяра, традиции, идентичност“.
Посещавайки определени места и вниквайки в техните истории, може да се каже, че Хаджиев пристъпва прага и на душата на българина от миналото.
На много от местата Жоро Хаджиев общува с местното население – разбира се там, където то е налице, тъй като много от районите се обезлюдяват все повече и повече. Селските райони, в които животът продължава и днес, стават все по-малко. Споменът за много от тях вече е, или скоро ще бъде, единствената следа от съществуването им. Изключение са районите из равнините и то в близост до големите градове.
Междувременно историите на Хаджиев, подредени в албуми, правят обратното на това, което е налице днес – възкресяват българските населени места извън големите градове. И Хаджиев прави това със забележителни разказваческа продуктивност и дисциплина. Съвременни инициативи, съчетани с вездесъщието на интернет, като тази на Жоро Хаджиев, са може би надежда за дописване на отделните откъслечни спомени, за спасяването на поне част от тях.
Историята е чудновато нещо. Тя се спотайва във всеки камък от градежа на една църква, в иконостаса, дори в топлийката на завесата на олтара, както ни разкрива един от прекрасните разкази на Елин Пелин – „Занемелите камбани“.
Артефактът, къщата, дори изсъхналия дънер на дървото край пътя, чакат проблясъка на искрата, викаща спомена, за да разкажат за едно село, на навиците, душите, бита. Ако има, разбира се, кой да я чуе.
Хаджиев може би интуитивно е усетил нуждата натрупаните във времето краеведски изследвания да заживеят по нов начин. Да достигнат до новите поколения, прекосявайки нови пътища, проправени от модерните комуникации. Тези умиращи или мъртви вече спомени има нужда да бъдат изведени, подобно на дух, обитаващ бутилката на библиотеките и на приземията на изоставените къщи, иконостасите на заключените църкви.
Подобни инициативи ни подаряват това, за което се сещаме може би само по време на мимолетното вдъхновение на туристическите си обиколки – историческото ни минало, но не онова, грандиозното минало на нацията, а миналото на общността, на едно населено място, на индивидуалната съдба. Събрано в най-живата и огнеупорна на времето форма – живия разказ, това минало ни бива разказано. И научаваме малко повече за едно място, за едни хора, живели някога по нашите земи, както и – за себе си.
Вижте още от снимките на Жоро Хаджиев и нека си спомним и се върнем назад към нашите корени.
