На 4-ти март се навършиха 1150 години от времето, когато в Константинопол на Поместен църковен събор се дава първият статут на автономия на нашата Българска Църква.
От 5 октомври 869 до 28 февруари 870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит.
На извънредно заседание (4 март), с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток.
Представителният форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност.
Хронологически тя се явява осма по ред (след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска) в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви.
Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.
