ГОРКО НА ТОЗИ, КОЙТО СТРОИ С КАМЪНИ ОТ ЧУЖДИ НАДЕЖДИ!

Павлиус Гай Корнелий, наместник на Рим в провинция Родопея, седеше на каменния си трон в общинската базилика и ядно прелистваше дебел тефтер. Беше му горещо – не от жегата, а от мисълта, че пак трябва да обяснява защо обществените поръчки все се падат само на един негов приятел. В ръката му лениво се въртяха дървени зарове, издялани в работилницата на същия този приятел – подарък за миналата Нова година. А пред него, на мраморната маса, се бяха строили трима местни строителни магнати – потни, уплашени и със собствени зарове в шепите. Те знаеха, че каквито и числа да хвърлят, Павлиус пак ще хвърли шестицата. Защото шестицата беше неговата запазена марка. Затова и народонаселението го зовеше Шестцифреникът, родом от Цивитас Дермендариум, който беше известен със страстта си към сестерциите.

Редом с тях, но отстрани на масата, пристъпвайки нервно от крак на крак, стоеше Радоний Верният, който отговаряше за делата на Павлиус като съветник по юрдическите въпроси на провинцията. Той стоеше някак гузно и въртеше нервно в ръцете си пергаментите с подписаните договори за нови обществени поръчки. Всички те не бяха нищо повече от ритуални документи, които легитимираха победата на приятеля на Павлиус – Светлозарий Въздесъщия. Дори и по време на „играта на зарове“, играта на съдбата беше повече от очевидна….

– Пак ли фирмата на Светлозарий ще извършва ремонта на храма в Цивитас Дермендариум? – попита плахо един от местните строители и погледна към Павлиус, търсейки утешение, но получи само студено потупване по рамото.

– Какво да правя? – отговори Павлиус, като разпери театрално ръце. След това надигна халбата с вино и отпи така ненаситно, че се оля целият. Обърса устата си с опакото на ръката и продължи: – Всичко е според законите на Рим, а щом е законово – всичко е напълно легитимно.

Тъкмо когато Павлиус се беше приготвил да обясни още веднъж, че всички тези договори са напълно валидни, в залата се чу шум от сгънати пергаменти – нещо важно, нещо, което беше забравено.

Радоний Верният, с роболепно наведен поглед, пристъпи напред, вдигна очи и се приближи към Павлиус, носейки свитък с документи от последните оплаквания на жителите на Колония Бирестовиче. Развълнуван и с пот на челото, той започна с обичайното си роболепие:

– Господарю, има… проблеми с водоснабдяването в Колония Бирестовиче. Оплакват се, че водата е кафява като мъгла, а улиците са станали по-лоши от гръцки калдъръм от времето преди Траянската война…

– Айде стига с тези плебейски простотии, бе, Радоний! – Павлиус хвърли поглед към безпомощните строителни магнати, които не смееха да си поемат дъх. – Какво искат тези плебеи? Мост, чешма, плаж с хамак? Що за народ е това?! Аз им дадох фонтани в центъра и стъпала от мрамор! И това е повече, отколкото да им отрежеш две лентички с ножица!

Той се изправи на каменния си трон и поглаждайки самодоволно наедрелия си корем.

– А и законно е всичко! – изръмжа той, вдигайки показалеца нагоре. – Нали, Радоний?

– Абсолютно законно, господарю. – Радоний кимна с най-мазната си усмивка, защото знаеше, че когато Павлиус е убеден в нещо, никой не може да го отклони от решението му.

– Ако има някакво недоволство… – започна да добавя Павлиус с усмивка, – да не забравят, че аз съм онзи, който им дава. Аз съм този, който ги напътства! Що за народ е това – да се оплаква?!

Изведнъж шумът отвън стана по-силен. Към залата се чуха викове и тропот от тичащи стъпки.

Радоний сведе поглед и започна да се обърква.

– Народът… излиза на улицата, господарю. Недоволстват…

Павлиус се разсмя толкова пресилено, че чак се задави. Тримата му сътрапезници рипнаха и започнаха почтително да го удрят по гърба. Това му дойде в повече, и той доста грубо се освободи от ласките им.

– Оставете ме, селяци! – каза на пресекулки Павлиус Гай Корнелий, като се тупаше с юмрук по гърдите. – Нищо ми няма!

Наместникът се свести и отново отпи от виното, със заучена гримаса наподобяваща усмивка. Извърна поглед към прозореца. През него се виждаше нещо – нещо различно, нещо много по-силно от всичко, което беше свикнал да вижда в района.

– Отиди да им кажеш, че законът е на моя страна! – изрева той. – Аз съм Рим! И докато Рим е с мен, всички тези народни викове не значат нищо! Пък и нали всички местни магистрати са мои хора?!

Но точно в този момент небето над общинската базилика се затъмни. Облаците се завъртяха като древни свитъци, разгънати от невидима ръка. Светлина не се виждаше – само сенки, сгъстяващи се като вина, чакащи отплата. А високо, над зданието и над съдбините човешки, Сътворителят на живота и всички земни блага се усмихна. Не благо – а тихо, търпеливо… като съдия, който вече е произнесъл присъдата, но все още не е ударил чука.

Павлиус не видя това, но го усети. Студени тръпки полазиха по гърба му, и за миг заровете натежаха в ръката му, сякаш камъни, готови да го потопят.

Тогава Радоний прошепна, по-блед от пергамент:
– Господарю… нещо идва.

А отнякъде – от хълмовете или от сърцата на обидения народ – се надигна глас. Не вик, не протест, а думи, които не принадлежаха на този свят:

„Мерено ти е, Павлиус… Претеглено ти е… И си намерен за недостоен….“

Римско пророчество:
Горко на този, който строи с камъни от чужди надежди и поставя трона си върху гърбовете на гладните.
Когато Небето отвори Книгата, нито закон, нито зар ще го спрат.
Защото Господ не играе на зарове.

* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и следва да се тълкува единствено като отражение на личното възприятие на отделния читател спрямо заобикалящата го действителност.