В тази статия ще представим мнението на Георги Цанков, общински съветник в ОбС „Родопи“, по една от най-обсъжданите и чувствителни теми у нас – безработицата в България. Той споделя своята позиция относно парадокса, при който държавата продължава да отделя средства за хора, които не работят, докато бизнесът изпитва сериозен недостиг на кадри.
“При исторически ниска безработица и хиляди свободни позиции дългите обезщетения изкривяват стимулите, наказват работещите и задушават растежа.
България е сред страните в Европа с най-ниска безработица. Пазарът на труда е опънат до краен предел – свободните позиции са хиляди, а половината предприятия страдат от недостиг на кадри. В Пловдив и региона, където индустрията, логистиката и ИТ секторът растат над средното за страната, икономиката буквално вика: „Елате да работите!“.
И точно тогава държавата продължава да финансира дълги периоди на неактивност чрез обезщетения за безработица, които могат да се получават от 4 до 12 месеца в зависимост от стажа. Въпросът е прост и неизбежен: на кого помага това и на каква цена?
Обезщетението трябва да бъде мост към нова работа, а не удобен стол за изчакване. В момента, когато работодателите търсят хора във всяко звено – от оператори и шофьори до специалисти по автоматизация и счетоводители – системата на практика позволява пасивно изчакване.
„Плащането за неработене е лукс, който икономиката ни не може да си позволи“, казва Васил Велев от АИКБ. И е прав: това не е социална чувствителност, а скъпоструваща илюзия, която бързо се връща като по-ниска производителност, пропуснати поръчки и свиващи се инвестиции.
Кой печели от този модел?
Не бизнесът, който отлага разширяване и затваря позиции поради липса на хора. Не бюджетът, който плаща за неактивност вместо да събира данъци и осигуровки от заетост. Не икономиката, която губи темпо и конкурентоспособност. Печели онзи, който може да работи, но не бърза да го направи, защото системата му дава удобното право да не избира. Това, разбира се, не важи за уязвими групи или хора в специфични житейски ситуации – за тях трябва да има фокусирана социална подкрепа. Но общото правило не може да възнаграждава пасивността, когато недостигът на труд е основният спирачка на растежа.
Пловдив е добър лакмус. Икономическа зона „Тракия“ продължава да привлича инвеститори, но предприятията свиват смени, отказват поръчки или преместват дейности към по-гъвкави пазари заради липса на кадри.
В услугите ефектът е същият: по-кратко работно време, по-ниска продуктивност, по-бавно обслужване. Недостигът на хора не е абстракция – това е реален, ежедневен разход за целия регион.
Ето защо трябва да кажем истината ясно: докога ще наказваме тези, които работят, и ще награждаваме тези, които не работят?
В днешните условия на глад за кадри един месец е разумен стандарт, максимум – два, за да може всеки, който е загубил работата си, да се пренасочи. Когато има воля за труд, това време е достатъчно. Когато няма – и година няма да стигне. Социалната политика не може да се превръща в заместител на личния избор и отговорност.
Реформата трябва да върви по няколко линии.
- Първо, съкращаване на периода за обезщетение в текущата пазарна ситуация, с ясна клауза, че при рецесия или шокови събития мерките могат временно да се разширяват.
- Второ, активна политика по заетостта с реални условия – регистрация, доказуемо търсене на работа и приемане на подходящи предложения.
- Трето, стимули за бързо наемане: еднократен бонус при започване на работа преди изтичане на обезщетението.
- Четвърто, преквалификация с ваучери в дефицитни професии и ускорени курсове с участие на работодатели.
- Пето, подкрепа за мобилност – покриване на транспорт, общежития или част от наема при приемане на работа в друг регион.
- И, разбира се, строги проверки срещу фиктивни откази от предложение и злоупотреби.
Ще чуете възражения: „Хората имат нужда от време“ – вярно, но не и от година, когато пазарът предлага работа тук и сега. „Има уязвими групи“ – точно така, затова помощта към тях трябва да е таргетирана и по-щедра, а не размита в общ режим, който поощрява неактивността. „Какво при криза?“ – при спад на заетостта и затворени пазари мерките могат временно да се удължат. Политиката трябва да е контрациклична, не автоматична.
Истината е неудобна, но неизбежна: днес икономиката ни не се задъхва от липса на пари, а от липса на хора.
Когато политици и администрации чрез популистки решения постепенно изваждат трудоспособни от уравнението, бюджетът започва да прилича на къща от карти – стабилна само докато основата на заетостта не се разклати. Ако държавата продължи да поощрява пасивността, бизнесът няма да издържи, а след него ще рухнат и приходите, от които зависи социалната система.
Време е за рязка смяна на курса: стимули към труда вместо издръжка на бездействието; подкрепа за фирмите, които създават добавена стойност, вместо регулации, които ги наказват; мобилност, обучение и реален контрол, вместо дълги и скъпи периоди на бездействие.
Пазарът е отворен, работата чака. Да върнем очевидния принцип там, където му е мястото – в основата на добрата политика: „Който не работи, няма да яде.“ “
