Всяка нация, голяма или малка, преживява мигове на небивал възход. Миналото изобилства от цяла плеяда духовници, неуморими книжовници, общественици и борци за свобода. Историята е съхранила спомените за достойните хора, живели, работили и завършили земния си път не за лични и материални блага, а в името на своята родина. И тук е време да възкликнем: „Възхвала, поклон!“ и с умиление да погледнем назад – към първоизточника на нашето духовно богатство. За първи път празника е честван в Пловдив през 1909 г., а от 1922 до 1945 г. е общонационален празник. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, през 1922 г. внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. Днес честваме Деня на народните будители като официален празник за страната ни.
Много градове и села са пожелали да отдадат заслужената признателност към народните будители като кръщавали и все още кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. На територията на Община“Родопи“ всички училища носят имената на велики будители и радетели на словото и свободата ни!
ОУ „Васил Левски“ – с.Брестник
ОУ „Пенчо Славейков“ – с.Белащица
ОУ „Христо Ботев“ – с.Брестовица
ОУ „Христо Ботев“ – с.Крумово
ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – с.Марково
ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – с.Първенец
ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – с.Устина
ОУ „Паисий Хилендарски“ – с.Цалапица
ОУ „Неофит Рилски“ – с.Ягодово
Много деятели и раделители на словото и свободата са били по нашите села и са палили духа на хората за освобождението и просветлението! Всички техни дела ще се помнят вечно!
Влаховата къща, която се намира в село Брестовица е строена през 1820-а година и е била собственост на голям търговец на вино.Местните се гордеят от малко известния факт, че тук се е укривал Васил Левски. Данни за това, че Левски се е крил тука намираме в кореспонденция със Захари Стоянов, като историята казва, че той е пристигнал тук от карловско. Докаран е тук в бъчва, да не го открият турците. 18 дена се е укривал тука, когато са го търсили в Карлово и Калофер. По онова време престоят на Левски в Брестовица е бил пазен в дълбока тайна. Криел се е в избата на къщата между бадемите на Павел Влахов като дори жена му на чорбаджията не е знаела за присъствието на националния герой в собствената си изба. Днес почитаме Дякона с барелеф в двора на Влаховата къща в село Брестовица.
Килийното училище, в което Захари Стоянов засял революционните си идеи в село Дедево, община “Родопи“, първоначално се е помещавало в плевнята на Калафир Тъмрашки. То било посещавано от двадесетина будни момченца от Дедево, Бойково,Сотир (сега Храбрино), Ситово, Извор и Първенец. С настъпването на есента обаче хората били принудени да преместят училището и така килийното школо от плевнята се мести в Божиловата къща, а по-късно и на най-духовното място в селото – двора на църквата „Свети Анастасий“.
Даскал Димо Аргиров, който учел на четмо и писмо децата, помогнал на българския възрожденец да събере членове за тайния комитет. Дошли 20 мъже в единствената училищна стая. Там свещеник Иван Тунев на 15 март 1876 г. заклел революционерите, а те с плам в очите повтаряли „Ще умрем, но ще освободим България“.
Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ описва подробно село Сотир(сега Храбрино) и усилената подготовка на жителите му за Априлското въстание. Събитията се развиват в дома на Рангел Тепавичаря.
Из „Записки по българските въстания“, откъси включващи село Сотир (Храбрино):
“Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо, само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ – попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ – отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ – двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“ Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото. Влязохме в селото само четирима, за да стигнем на определеното място. Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийоки тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението ое вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко дене.“
Слава на Народните будители!
