БОЗАТА, КОЯТО ЗАГУБИХМЕ В СБЛЪСЪКА НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ

0
1211

Бозата не е някаква гадост, която са пили бабите и дядовците ни.
Бозата е символ на българщината!
Европа е разделена на две. Самюел Хънтингтън смята, че разломът минава по географската граница между католико-протестантските страни и православно-мюсюлманския свят. Това било „сблъсък на цивилизациите”.
Глупости на търкалета!
Няма сблъсък на цивилизации. Сблъсъкът е между бозата и бирата.
И от този „мюсюлманско-православен свят” засега само една държава е допусната в Европейския съюз – сетете се коя е тя.
Дали в герба ни вместо лъвове, каквито имат на гербовете Сульо и Пульо, не би трябвало да има халба боза? Така ще станем лидери в този бозаджийски свят.
Някой да не си помисли, че тайната ми цел е да славославям питиетата на вековния ни поробител.
За сведение, Истанбул, столицата на империята, е бил завладян от хиляди българи-бозаджии. А употребата на боза султаните са забранявали поне на два пъти.
Така пише в историята. А сега към спомените, които още са живи.
Слава-богу, помня онези последни години, когато по улиците обикаляха бозаджии и викаха протяжно:
– Боза, боза-а-а-а…
Носеха гюмове на гърба и силях с наредени чашки, които кога се замиваха, кога не.
Един ден ме бяха оставили сам вкъщи – бил съм на не повече от три години и половина, бозаджията мина и аз с детския си акъл реших, че е време вече сам да пазарувам. Намерих някакви стотинки, отворих вратата на двора и започнах да махам.
Бозаджията дойде, погледна стотинките ми, попита къде са майка ми и баща ми, позамисли се малко и в крайна сметка махна с ръка и подмина.
Дали стотинките са били малко, дали човекът реши, че е грехота да се прави алъш-вериш с толкова малко дете – не знам.
Тези дни един набор ми напомни, че на призивите на бозаджиите децата отговаряли с „друг вик”. Не с „Ура-а”, а с „Боза, боза – майка ти коза, баща ти яре, а ти си магере…”
Така беше. Това беше сътворил детският поетически гении.
Малко по-късно уличните бозаджии бяха забранени от санитарните власти. Изобщо в името на хигиената бяха свършени много добри неща, но поразиите май бяха доста повече. Унищожени бяха цели производства, предавани от поколение на поколение табиети, осакатен бе традиционният начин на живот.
Беше минало времето на частните сладкарници, изчезваха последните албанци – бозаджии. Всичко се унифицираше.
От най-голямата пловдивска бозаджийница „Бяла Стана” бяха останали само спомени. Стана Руска книжарница, после заведение, наречено „Руската книжарница”, после закусвалня за прикритие на наркобизнес и т.н.
На времето гастролиращите албанци са спели в избата под сладкарницата. Подземието е свързано с някаква кървава история, но така и не намерих човек, който да ми разкаже подробностите. А шансовете да намеря такъв човек стават все по-малко.
Любителите на бозата се делят основно на два вида – едни я обичаха по-сладка, други – по-резлива.
Проблемът на всеки бозаджия е бил в това, че може да носи само един гюм на гърба си и не може да угоди на всички.
Баба ми Евгеница ми разказваше как мющериите преди да купят първо питали бозаджията каква е стоката – сладка или резлива?
Човекът се опитвал да познае по лицето какво предпочита клиентът, някой път отговарял наслуки, но в повечето случай отговорът бил „Стредна”.
„Т”-то вътре в думата беше задължително при разказването на историята.
След време се появиха подсладителите и бозата вече нямаше как да стане резлива.
Всъщност бозата умря. До този момент тя бе един жив организъм, производители, търговци и клиенти бяха в една постоянна надпревара с времето – да не се изпусне моментът. Началото не беше вкусно, а краят миришише на вкиснато.
А „Стредата“ имаше толкова нюанси…
И така – бозаджии вече нямаше, албанци – още по-малко.
Въпреки че производството вече беше стандартизирано и централизирано – в кооперация символично наречена „Бъдеще”, все пак имаше сладкарници, които се славеха с добрата си боза. Една от тях беше „Кокиче” – на ъгъла вляво от Чифте баня.
През 1957 година съдържателят беше побелял възрастен човек, който изглежда знаеше кога да пусне бозата – нито рано, нито късно. И знаеше как да я изстуди. За него – по-късно.
През 1973 година бях забил една рускиня на Слънчев бряг, водих я на екскурзия до Поморие и там реших да я почерпя с прочутата българска напитка.
Бозата беше прясна, топла, сладка и гадна. Голям провал.
Между другото и други хора са забелязали, че чужденците – не само рускините – изпитват отврат от бозата. И не само от сладката. Каква е причината? Вероятно между тях и бозата има цивилизационен разлом – ако се позовем на Хънтингтън. Бозата не им е заложена в гена.
В сладкарница „Кокиче”, а и не само там, в бозата можеше да се цръкне и малко сода – за да стане по-пенлива. По едно време се появиха задължителни табели, които гласяха: „ Сифон се слага в бозата само по желание.”
Изглежда клиенти се бяха оплакали, че им се сервира повече сода, отколкото боза – за да се изкяри някоя стотинка.
Навсякъде имаше и ценоразпис. Сервираше се боза от 4, 6, 8 и 10 стотинки. Някъде даваха и за 5 стотинки – ако им дадеш такава монета и не си търсиш стотинката ресто.
Тогава нямаше касови апарати и никой не можеше да хване нарушението на ценоразписа.
По-късно се появи и бутилирана боза. Бутилките бяха дебелостенни и се запушваха с картонено кръгче, което се вадеше с шило – ако клиентът иска да консумира на място.
Бозата беше неразривна част от живота. Пиеха я и млади, и стари, жени и мъже.
В сладкарниците още можеха да се видят мустакати мъжаги да сядат пред чинийка с тригуна и средна боза от 6 стотинки.
Наскоро доктор Каяджиев разказа спомени от онова време, когато баща му бил директор на „Бъдеще”. Бозата станала негова кауза. Подготвили рецепти на 27 вида боза. Започнали наливането първо в стъклени бутилки, но те трудно се миели – в онези времена нямало веро, единственият начин бил със сода каустик. След това въвели пластмасови бутилки за еднократна употреба. И станало чудо – Пловдив станал нещо като балканска столица на бозата. Дошли поръчки за износ в Сърбия, Македония и…обърнете внимание: в самата Албания.
Това е все едно да изнасяш бира за Прага и Мюнхен. Енвер Ходжа уверено строял комунизма, но не можел да осигури боза за поданиците си.
Само че производството на боза в Пловдив било общинско дело, трябвало да се свършат много неща по уреждане на износа, но изглежда общинските чиновници ги домързяло. Пловдив вече изнасял мотокари, какво ни трябва да се занимаваме с някаква ориенталска напитка…
Да се продава наливна боза не беше лесно. През лятото тя бързо се вкисваше.
Сладкарница „Волга”, около която мина детството ми, не работеше следобед – между 12.30 и 17.00 – примерно.
Един летен ден точно бай Борис беше затворил, когато му докараха гюм с боза. Снабдителите го оставиха пред входа на палещите лъчи на слънцето и си тръгнаха.
Някъде към 4 часа нещо започна да става с бозата. Тя започна да завира и струйки една след друга пробиваха през капака на гюма и се стичаха надолу.
Скъпоценната напитка направо ставаше зян. Събрахме се децата от махалата и започнахме да обираме това, което се стича по стените на гюма.
Събирахме малко боза с детските си пръстчета и лакомо я облизвахме.
Това беше най-вкусната боза в живота ми – хем резлива, хем аванта…

Очаквайте продължение!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведете коментар!
Please enter your name here