Каракачанското куче е местна порода с древен произход, отглеждана с цел охрана на стада селскостопански животни от хищници и крадци.
Породата е съхранена до днес благодарение на консервативните животновъдни традиции на номадите каракачани и на трансхумантните овцевъди по нашите земи. Формирането и започва още от автохтонното население на Балканския полуостров – траките.
Херодот описва тракийците като вещи животновъди, а Тракия нарича „майка на овце“. Овцевъдството още от зараждането си е било немислимо без използване на специално селекционирани кучета за охрана от нападенията на едри хищници и злонамерени хора.
Исторически, развитието на Каракачанското куче е протичало успоредно с това на охраняваните от него цакелски породи овце.
Най-чистата и първична форма на цакелските овце, оцеляла до днес, е черната Каракачанска овца. След насилственото прекратяване на сезонните миграции на стадата в средата на ХХ век, Каракачанското куче е запазено благодарение на активното му използване и развъждане от редица родове потомствени животновъди, българи, българомохамедани, каракачани, основно в планинските райони на страната, чиито основен поминък е овцевъдството.
В периода на социалистическите кооперативни стопанства породата продължава успешно да изпълнява изконните си функции по охрана на стадата. Но след ликвидацията на големите овцевъдни кооперативи през 1991 г. и поголовното редуциране на числеността на овцете в България нуждата от куче пазач на стада значително намалява.
